На пистата: Последната сесия
Често съм се питал какво ѝ е толкова специалното на последната сесия, след като си карал цял ден – или в моя случай цели два – на пистата. Обикновено в тази сесия не се подобряват времена, но пък е най-приятната от всички.
Направил си над 100 обиколки на тая писта в последните 48 часа. Почти всички вече са си тръгнали, боксовете са празни. Там, където до преди малко е кипяло от живот, изглежда малко пусто. Дори ти си вече на шосейни гуми, но все пак излизаш за една последна, кратка сесийка на самотната писта, разваляйки тишината. Слънцето все още грее над асфалта, а той, след ехото на безбройни обиколки, вече се усеща като стар приятел.
Всичко се случва автоматично, знаеш всеки завой, всяка зона за спиране. Петите се унасят в танца с педалите – напред, назад, в синхрон, който при по-малко добронамерен наблюдател би минал за неприличен. Усещаш силата на ускорението, в гърдите, в корема, в зъбите и най-вече под гърба.
Главата е чиста, правата свършва, ти спираш плавно и бързо - балансираш колкото можеш. Завоят идва, а ти вече не се взираш в маркерите за спиране. Осланяш се на инстинкта, центрираш колата на състезателната линия и точно след активацията на АБС-а връщаш една предавка, отпускаш спирачките и влизаш. Усещаш гравитацията в стомаха, усещаш и гумите, които едва успяват да удържат тон и половина желязо, но ти даваш още малко газ и усещаш как от едната страна потъват на бордюра, от другата сякаш натискат асфалта надолу в земята. Ако в този момент се паникьосаш, отиваш някъде в рекламните пана. Просто вярваш, че знаеш – и че това, което знаеш, работи. Доверяваш се на себе си, на автомобила и на връзката между вас.
Това е своеобразен балет или, както каза инструкторът ни – виенски валс. Танц с машината, в който от здравето на единия може да зависи здравето на другия, а оцеляването – оцеляване на двамата. Заедно сте.
Концерт от теноровите звуци на двигателя, фалцета на виещия вятър и синкопичното скърцане на гуми. Но измежду всички тези звуци има едно тихо място – съзнанието ти. Напълно си в момента. Няма мисли за лични, работни, семейни проблеми. Няма бъдеще, няма минало. Дори няма мисъл за състезателното време. Просто си. Ти, воланът, педалите, скоростите и машината. Един вид дистилат на живота.
Има една мисъл, която ми се връща в такива моменти. Приписват я на Лао Дзъ. „Ако си депресиран, живееш в миналото. Ако си тревожен, живееш в бъдещето. Ако си в мир, живееш в настоящето. Това е единственото време, което наистина съществува." Пистата, особено в тези последни моменти, е кристализация на тази мисъл.
По странен начин, тази последна сесия е не просто упражнение за усъвършенстване на техника, но и урок за живота. Всеки завой и всяка права те учат на търпение, на доверие, смелост и отдаденост.
Накрая, когато двигателите са утихнали и пистата е празна, остава само спокойствието и удовлетворението от добре изживяният ден, където си бил по-близо до истината, до себе си и до истинския смисъл на съществуването. Някои от нас го наричат Бог.
