На път: Блицтрип 2012 - как се влюбих в пътя
Есента на 2012-а миришеше на изгоряла нафта и недоспиване. В Ubisoft Sofia тъкмо бяхме „родили багер" — първата ни голяма игра - Assassin's Creed III: Liberation беше готова, и за пръв път от месеци ми се появи концепцията „свободен уикенд".
По това време имах една от любимите си коли — Алфа 159, дизел, ръчка, стилно синьо. Първата кола, която ме караше да излизам заради карането — машина, в която изглеждаш добре, дори когато вътрешно си на парчета.
Имах и един Excel файл, който се казваше To Do.
Бяхме го писали с първата ми приятелка — нека я нарека Елена — в общ Excel файл, между другите неща, които сериозните млади хора с Волво пишат в общи Excel файлове. Дигитална ипотека върху духа, маскирана като цели и мечти в три колонки - моя, нейна и обща. Седем години бяхме заедно, още от гимназията. В моята колонка имаше най-различни неща: черен колан по таекуондо, издадена книга, видео игра, която светът да играе, няколко коли, сред които Импреза, Порше, Ферари. В нейната: да стане съдия, да избяга маратон и разни други мазохизми и издевателства над тялото, духа и морала. В общата: да бъдем родители, да си вземем къща и един списък с дестинации, дълъг колкото амбицията на двадесетгодишни. Когато се разделихме в края на 2011-а, файлът остана като черна кутия след самолетна катастрофа. Само четири реда бяха зелени, останалите над сто предстояха.
Тогава не се познавах достатъчно, за да формулирам защо тръгнах. Сега, четиринадесет години по-късно, мога. Дългата връзка от гимназиална възраст ме беше оставила в положение, което човек обикновено описва със „загубих себе си", но всъщност никога не се бях намирал. Гледах файла и подредените колонки, но всъщност не знаех кои планове са мои и кои нейни, кои от вярванията ми бях наследил, без да забележа, от седем години съжителство. Списъкът с българските дестинации по принцип беше неин, точно за това исках да го направя зелен. Едновременно за да направя напук и да докажа нещо на себе си.
Извадих един стар план за 2500 километра в 14 дни. Всички по-опитни от мен ме предупреждаваха, че това е твърде много каране, много изморително. Никой не искаше да се подложи на такова "мъчение" с мен, докато един колега не се нави в последния момент, но каза „трябва да го направим за една седмица". Е, когато си на 24 задръжките са по-малко. Нафтата до горе и тръгваме!
Първите два дни ме движеше ентусиазмът на човек, който черпи енергия от отмятането на задачки. С всяка следваща дестинация, сякаш затварях по един бъг - допаминова инжекция, достатъчна за да ми изкара до следващата дестинация.
Чудни мостове — единият беше чуден, другият — бегло любопитен. Зелено в списъка. Белин Таш, тракийска мистика за петнадесет минути, зелено. Широка Лъка — снимки, вечеря, случайна среща с тогавашната ми тръпка, която за мое разочарование не доведе до нищо особено, освен че легнах сам в стая под покрив с тежки греди. Самотата няма как да бъде оцветена в зелено. Триградското ждрело — тук с колегата млъкнахме за първи път, защото скалите се разтвориха като театрална завеса за постановка, която не си бяхме платили да гледаме, но искахме и бис. Зелено.
От колоните гърмеше Sabaton — Ghost Division, а аз, като един Ервин Ромел на блицтриповете, изминавах стотици километри за часове. Дестинациите падаха като домино. Ягодинска пещера, Дяволско гърло, Перперикон. Зелено, зелено, зелено. Алфата ме отвеждаше до тях, изчакваше, отвеждаше до следващата — италианска екскурзоводка с чанта, която се преструва, че не ѝ омръзва.
Някъде между Перперикон и Созопол в мен започна да се случва нещо неудобно. Самите места не носеха много сами по себе си. Перперикон беше впечатляващ, но после се качвах в колата и впечатлението се изпаряваше за двадесет минути, като парфюм на човек, който е минал покрай теб. Това, което не се изпаряваше, беше друго.
Петцилиндровият дизел, който винаги имаше сила. 159-ката, която ми отвръщаше преди да съм формулирал какво искам от нея — нещо, което преди това не бях усещал в нито една кола, и което след нея ме научи да се влюбвам в коли, не в марки. Спътник, който като DJ намираше точната песен за точния момент. Стъклата свалени, защото септември в Родопите още мирише на нещо, което в София вече не можеш да намериш.
Щастието не беше в клетките на Excel-а, а в пространството между тях. В шегите, които никой друг няма да разбере, дори да им ги обясниш с диаграма. В миризмата на септемврийска гора, която не можеш да форматираш в Arial.
Тръгнах с почти непознат колега, а днес е един от най-близките ми приятели. С двамата спътници от този трип все още си помагаме в сбъдването на мечти. Без тях нямаше да мога да си взема Boxster-а, който вече го няма.
В Бургас се задържахме повече от планираното, защото двама нови приятели — един мой и една приятелка на колегата, се присъединиха към нас. В Созопол ни беше скучно — извън сезон, нощният живот, на който се надявахме, си беше стегнал багажа за София. Тръгнахме един час след закуска. В Преслав планирахме час, останахме почти три, защото мястото си искаше времето. Никой не ни питаше дали сме по график. Като ученик съм ходил на организирани екскурзии в чужбина. Магически бяха, не омаловажавам, но имаше моменти, които и днес ми тежат. В Помпей бях получил два часа. Помпей. Два часа за един от най-впечатляващите археологически обекти, защото деветдесет души в автобус трябваше да стигнат до следващата отметка по нечий чужд график. Сега за пръви път аз бях графикът — без разписания, без съобразяване с това до къде има транспорт. Може би това беше първият път, когато започнах да асоциирам колата със свободата.
След старите столици, тръгнахме от Търново към Шипка и Бузлуджа. Бях скептичен. Все пак това комунистически паметник, бетон, кич, който дори баща ми, който беше човек с много леви виждания, презираше. Все пак колегата беше чел нещо за нея и държеше да я види. Пътят нагоре беше като залят с мляко - толкова гъста мъгла, че фаровете на Алфата бяха безполезни, нямаше начертани ленти, не виждах какво идва пред капака. Бавно и много внимателно, едва си намерихме пътя, докато най-накрая стигнахме нещо като края му. Garmin навигацията показваше, че трябва да сме много близо и реално да виждаме монумента, но от него нямаше и следа.
— Копеле, как не виждаме седемдесет метра бетон.
— Като в Silent Hill сме.
— Внимавайте за зомбита.
Крачехме наоколо и в един момент пред нас сивото стана малко по-тъмно сиво. Над колата тежеше нещо. Маса. Присъствие. Никой не видя нищо, но всички усетихме, как въздухът натиска отгоре, и млъкнахме като деца, които виждат НЛО. Знаехме, че сме точно под монумента.
Мъглата се вдигна толкова, колкото да видим основата — мокра, изронена, по-тъмна от земята около нея. Тръгнахме нагоре по стълбите. Лозунги по стените, букви липсваха, мозайки пропукани, цели сектори зееха в кух бетон. Още едно светло бъдеще, разрушено преждевременно.
И въпреки това конструкцията стоеше. Грозно, брутално, сюрреалистично — руина, която е надживяла идеологията, заради която я бяха построили, и сега просто отказва да падне от инат. Познато.
Опитвах се да разбера един надпис с липсващи букви. Някой беше вярвал, че думите ще издържат, но не бяха издържали. Тримата ми спътници бяха далеч, фотографираха нещо, разказваха си кой как вижда филм с тази локация. Чувах ги през мъглата.
И в този момент — стоейки под хиляди тонове разпадаща се идеология, със съмишленици, които се смееха някъде в сивото, ми мина една от онези мисли. Усещах принадлежност към място, където нямаше абсолютно никаква причина да принадлежиш. Значи би трябвало да е принадлежност към момент, но и това не беше, понеже и друг път през последните дни се бях почувствал така.
Дестинацията беше повод, пътят инструмент, но смисълът го носеха хората, които в мъглата под рушаща се чиния измисляха зомби-шеги, докато ти безмълвно прехвърляш собствения си живот.
За първи път се усетих освободен от самосъжалението. Не защото бях престанал да тъгувам, а защото бях стигнал до място, до което никой от нашия общ план никога не беше предвидил. Това място не беше в нейния, нито в моя, нито в общия списък. Беше нещо, което аз бях избрал да видя, в кола, която тя би презряла, с двама почти непознати.
Макар и порутена, макар и забравена, макар и символ на човеконенавистен режим, Бузлуджа все пак беше величествена. Предизвикваше повече уважение, отколкото съжаление. Украсата я няма, но конструкцията стои.
В Алфата надолу четиримата мълчахме по-различно отколкото на идване.
Прибрахме се в София на петия ден и две хиляди километра по-късно. Спътницата ни беше пипнала грип и в Априлци решихме да се приберем по-рано — без обсъждане, без проблем. Белоградчик остана за друг път.
Четиринадесет години оттогава, десетки трипове след него. Алфата отдавна я няма. Последните няколко коли са без покрив, защото в един момент разбрах, че металната клетка между мен и пейзажа е ненужен филтър. С времето маршрутите станаха по-сложни, дестинациите — по-далечни. Все пак някакъв списък предшества всяко пътуване, само че вече не се притеснявам да го променям в движение, за да създавам място между редовете.
Миналия септември обикалях Гърция с приятелката ми, която преди тръгване беше казала, че пет хиляди километра за седем дни ѝ звучат като средновековно мъчение. Прибрахме се в София. Каза ми, че това е най-интересната ваканция, която е имала.
